Книги

Днес прочетох книгата на Димитър Динев „Ангелски езици”. Книга от която ти се иска да остане толкова много, че би преписал цялата. Книга за живота, неговите промени, за щастието и нещастието, за обратите, за случайностите. На фона на промяна на идеали, режими, пари, се разказва историята на нещото, което никога не се променя-хората. Историята на двама души, свързани от раждането си, завъртяна в съдбите и историите на семейства, народи и държави. Събитията, случили се напоследък около мен, ме карат още повече да размишлявам на тази тема. Никога не можем да знаем какво точно ни е приготвила съдбата и утрешният ден. Днес отиваме на работа, утре сме затворени за неопределен период от време в мислите си. Днес правим планове за бъдещето, за имената на децата ни, за училището, което ще посещават, а утре се оказваме толкова далеч от тези мисли, че те се струват като един сън, който с изгрева на слънцето ще бъде забравен. Доброто. Иска ми се да вярвам, че то винаги побеждава, но уви не мога да го твърдя. Злото. Обръщаме му повече внимание, отколкото на доброто, защото от него боли повече. Изводът? Животът е низ от добро и зло, поредица от събития, хора, любови, успехи и неуспехи. Поуката? Да живеем живота си така, че да остава повече сладък привкус, да имаме какво да си спомняме, да знаем, че сме били някой за някого, да обичаме, по-малко да мразим, да оставим следа, която да е една малка капка, но въпреки това да знаем, че с тази капка сме направили нещо за света.

Не съм от най-активните граждани, не ходих на протеста на „Орлов мост”, не бях и на този за „Иракли”. Много хора ще кажат, че нямам право да изказвам мнението си в този случай, но пък както казах имам доста свободно време напоследък. На първия не присъствах, защото бях на работа, на втория-защото имам шина на крака си и съм леко обездвижена. Но пък имам интернет, което ме направи един кибик наблюдател на цялата случка.

НЕ СИ ДАВАМЕ ПЛАЖА, ГОРАТА И ПЛАНИНАТА!Как не го разбрахте?

Това беше слоганът на събитието, създадено във Фейсбук за организиран протест срещу застрояването на Иракли. Тоест, оставете ни плажовете, гората и планината, пък другото не ни интересува. Много градивно, наистина! В никакъв случай не искам да опорочавам инициативата, напротив! Радвам се, че млади хора в България все пак се събудиха за нещо, но нека нещата бъдат последователни. Организациите си вършат работата, но да погледнем на единиците, които не си дават плажа, гората и планината. Млади хора в активна възраст, повечето работещи, плащащи данъци и гласуващи. Хора, които обичат да ходят на палатки, да карат ски, сноуборд, да къмпингуват и да бъдат свободни. Да, ама свободата се извоюва, мили мои. И това да ви се оставят местенцата, на които да бъдете такива е повърхността.  Цял ден следях постовете с въпросното събитие, после снимки от самия протест. Видях много познати лица-от партита, от фестове, от паркове и градинки. Ентусиазирани, надъхани и смели. Браво! Пазят си територията. Защо обаче тези млади хора не се събраха, когато уволниха Мирослава Тодорова, или когато назначиха Цацаров за главен прокурор? Защото са в гората, плажа и планината докато се случват тези неща и то под носа им. Имах доста колеги от факултета, активни журналисти, които изписаха стотици редове по въпроса, но младите не се вдигнаха на бунт. Нали  рибата се вмирисвала от към главата и ако тази глава необезпокоявана взима решения, които явно противоречат на основните демократични ценности, би следвало от нея да се започне.  Какво се случва вместо това? Всички много реват срещу Цеко Минев, но всички ходят и дават пари за карта на безумното Банско. Повечето ски и сноуборд учители продължават всяка година да работят там. Да, добре платено е, изкарват се пари, но не съм чула някой да протестира срещу това. Не съм чула някой да недоволства срещу незаконния лифт на Седемте рилски езера. Незаконен, ама върши работа. Днес незаконен лифт, утре незаконен хотел. Ще се съглася, че това са дъвкани и предъвквани теми и всички са наясно с това, но няма какво да се направи. Комфортната зона стига до там, да се оставят нашите си местенца и ние ежедневно да се укриваме от реалността там, а утре като се появи поредният скандал с чалга индустрията например, да излеем де що може хейт и да храним колко е зле държавата ни. Еми да, зле е. Масово хората обичат да седнат на маса, да изпият по ракия, да погледат цици и да нахранят окото. Всички много се възмущават от това каква субсидия била получила фирмата „Пайнер”. Цял ден във Фейсбук, пост след пост се излива възмущение, анализи, анти-чалга призиви, а от Иракли няма и спомен. Днес нито веднъж не видях някой да каже нещо по темата, да се проследи развитието. Отново изключвам журналистическата колегия. Става въпрос за обикновени граждани, мои приятели и познати, включая себе си. Просто наблюдавам реакциите на хората. Преди по-млако от 24 часа „стената” ми във вече споменатата социална мрежа преливаше от скандиране за протеста. Линк връз линк се споделяше информация, хората бяха ентусиазирани. Днес нов скандал, нова тема за храна и от вчера няма и спомен. Много удобно за хората от другата страна, нали?Днес случайно попаднах на едно интервю на Вергиния Захариева със Сулайма Хинд, в което си говорят за нейната книга „Улични деца”. На въпроса „В България младите хора все повече са изкушени от алкохола и дрогата като някакъв начин да емигрират от действителността, като начин да бъдат модерни,различни или просто, защото е по-лесно, Ти си била в това състояние до дъното. Какво би им казала ако те поканят да изнесеш лекция пред български младежи.

-          Ще им кажа две неща: Една от причините да пия толкова много и да взимам дроги беше, че бях ужасно гневна към родителите ми и по никакъв начин не исках да им доставя удоволствието да живея добре. Отмъщавах им унищожавайки се. Когато водих този начин на живот аз се мислех, чувствах като жертва. Жертва на обществото, на семейството ми. Това мислене и възприемане на света бях видяла от възрастните, с които израстнах. Когато се чувствах зле си казвах – това шибано общество е виновно, този е сплескан задник, защото не иска да ми помогне и т.н.Чувствах се безпомощна, защото винаги търсех причините на моето нещастие извън мен. Тогава попаднах в групата на един индианец от Аризона. Много говорихме с него за мисленето тип “жертва” Той ми каза, че често бъркаме вината с отговорността. Аз имам лошо възпитание, може би, била съм свидетел на гадни неща като малка – за които не бих могла да бъда отговорна. И си мислех, че ако стана отговорен човек в съзнателната си възраст, това би означавало да поема отговорността и за всичко това, което съм преживяла като малка, Но аз не съм  виновна за детството си и искам да съм отговорна за това как живея сега.”

 Позволявам си да го цитирам(цялото инртервю може да се прочете тук), не защото смятам, че хората в България са алкохолици и наркомани(въпреки, че и там статистиката не е особено красива), а защото виждам прекалено много гняв без посока. Младите хора са гневни, на обществото, на политиците, на миналото и бягат от този гняв по безлюдни плажове, по прохладни гори и заснежени планиини. Там на по бира, ром, един коз или домашна ракия те се чувстват у дома си. Там всички са свои. В никакъв случай не се опитвам да се разгранича от тези хора, напротив. Просто смятам, че трябва да спрем с разрушителното поведение, защото то спря а бъде модерно докато бяхме подрастващи. Трябва да спрем с безцелния гняв и да бъдем последователни в исканията си. Трябва да спрем да мразим и да обвиняваме другите и вместо това да вложим тази енегрия в нещо градивно и положително. Звучи малко като манифест, но е станало неволно.

Благодаря на хората, които излязоха вчера на протеста. Ще съм още по-благодарна тези хора да имат по-дългосрочна памет, да познават историята си и да помнят, защото както казва Димитър Динев влизаме „във възраст, в която човек започва все по-малко да знае и все повече и повече да си спомня”