В облаците

В днешно време, май не е модерно да се казва на някой, че ти липсва, нали?

Не е модерно и да се прегръща, нито пък да се целува бавно и нежно.

Не се гледа с добро око и на доброто отношение, на милия жест, абе на вниманието като цяло.

И в същото време много ни се иска на всички да бъдем обичани, обгрижвани и ценени.  Без да издаваме собствената си слабост, искаме да консумираме живота, отношенията, любовта. Затворили сме се в кулата на собственото си его и дори плитка не пускаме, за да може някой да ни спаси от него. Искаме да бъдем щастливи, а не създаваме щастие. Чакаме принцове и принцеси, а дори не сме готови да целунем една жаба. Страхуваме се да изглеждаме уязвими, играем постоянно на котки и мишки, за да оплетем някого в поредната илюзия и да си поиграем на щастливи...Защо пиша всичко това? Заради темата на „Пощенска кутия за приказки“ – В облаците. Защото не искам всичко да е така, искам да съм в облаците на собственото си щастие, да сложа розовите очила и да не ги свалям никога и за това, слагай костюма на Супермен, обуй вълнените чорапи за да не настинеш и право към небето, любов моя!

Първа фаза – отскокът. Той е труден, знам. Не може току-така да се впуснеш в нещо надолу с главата ( в случая нагоре) и да се гмурнеш в един ураган от странни емоции, които ти свиват стомаха, карат те да се изчервяваш, да се смееш без причина и от време на време доста да затъпяваш. Не се притеснявай, аз ще бъда до теб. Аз също ще забравям да ям, ще си хващам грешните автобуси, ще ти звъня в 3 часа през нощта, ще си слагам най-хубавия парфюм, ще броя часовете до следващата ни среща, ще те гледам дебилно с часове, ще се притеснявам когато ме запознаеш с приятелите ти, ще ти правя закуска, ще намирам за адски секси как караш кола и ще прослушвам всяка песен, която ти си ми пуснал докато не открия тайното послание, нищо, че такова реално няма. Ти от своя страна ми помогни и не забравяй да се храниш добре и с хубава храна, слушай хубава музика, не се притеснявай от приятелките ми,  гледай ме тайно и за малко, докосвай ме крехко, пиши ми в 3 сутринта (не за друго, просто няма да чуя, ако ми звъниш), казвай ми, ако ти липсвам и ме прегръщай,така, че да усещам топлината на ръката ти през цялото си тяло. Целувай ме дълго и със затворени очи, карай възглавницата ми да мирише на теб, така, че всеки път като си лягам да заспивам с теб. По този начин пеперудите, които пърхат в стомасите ни, ще ни помогнат да литнем и така без да сме се усетили, ще сме се отлепили леко от земята. Имай предвид, любов, че за да се задържим над нея трябва да се държим здраво за ръка и да се караме да летим все по-нагоре и по-нагоре, докато не стигнем до:

Втора фаза – над земята.  Пеперудите рано или късно ще имат нужда от почивка, така, че ние ще трябва да полетим за малко сами. Тук вече е по-лесно. Ти знаеш, че аз не съм от поспаливите, аз знам, че ти обичаш да си лягаш късно. Ти не можеш да изпържиш и едно яйце, аз пък не съм почитател на миенето на чинии. Аз обичам черен шоколад, ти бял. Аз пия кафе, ти бира. Въпреки това, ние ще се издигаме нагоре заедно, защото ти ще се гордееш с мен, че съм победила чичо Митко на табла, а аз, че можеш да играеш шах. Аз ще правя плановете за пътуванията ни, ти ще си техническият изпълнител. Ти ще можеш да разпъваш палатка, аз пък ще мога да я украсявам с мидички. Аз ще съм лудата на тема котки, а ти ще се грижиш котаракът да има винаги прясна храна в купичката си. Аз няма да мога да карам ски, но пък ще се радвам заедно с теб, когато дойде прогнозата и ще ти правя сандвичи и чай (с малко ром) сутринта преди тръгване. Ти като се върнеш ще ми носиш шишарки, които да миришат на борова смола и домашно вино от Самоков. Ти няма да вярваш в разделното изхвърляне на боклука, но ще ми помагаш да изнасям тоновете хартия, която съм събрала. Аз няма да разбирам нищо от футбол, но ще правя от онези хубавите крекери за бира когато има мач. Ти няма да ходиш с мен на концерти на Белослава и Мейси Грей, но пък ще ми подаряваш билети за тях. Аз никога няма да разбера електронната музика, която слушаш, но пък ще следя електронната сцена и ще те уведомявам когато има интересни събития. Ти ще искаш да оставаш все по-често вкъщи, аз пък все по-малко ще искам да си тръгваш. Незабелязано ще се появи втора четка за зъби в банята, таблата, която ти подарих за рождения ден ще остане за постоянно под масичката в хола, когато се прибираме от някъде въпросът вече няма да е „У нас или у вас“, а „Вкъщи“. Ще можем да спим заедно без постоянно да си дърпаме завивката и една сутрин когато се събудим и се погледнем в очите, ще знаем, че и двамата си мислим едно и също и ще кажем в един глас: „Обичам те!“Тогава, любов ще станем и ще усетим, че дори и земята вече не се вижда и ние отдавна не стъпваме по нея, тогава вече ще сме:

„В облаците“ – там те обзема едно спокойствие, всичко е толкова леко и безкрайно. Розовите изгреви, пламенните залези в облаците са много по-красиви. Там няма шум, задръствания, смок. Там дори сивото и намръщено небе си има своята красота, защото може да бъде споделено с теб. Защото и бурите не са страшни, понеже знам, че ти можеш да запалиш огън и да ме прегърнеш, а това си е напълно достатъчно.

В облаците няма престореност, те са чисти и прозрачни, а когато се сгъстят, просто изплакват това, което се е насъбрало, за да дойде отново слънцето. Там в облаците, любов, ще имаме къщата, от която да гледаме слънцето и звездите, които между другото там са прекрасни. Там ще можем да летим и да мечтаем колкото си искаме, без да бъдем спирани. Пак в облаците, заедно  с теб ще избягаме от града, ще си санираме къщата със звезден прах, ще посрещаме гости. Ти ще им правиш планински преходи там високо на Мара Гидик, където планината срамежливо се е обвила в облачен воал, аз ще чакам на прозореца всеки път със свито сърце, въпреки, че знам, че ти винаги се връщаш. Там ще почистваме реки, еко пътеки и хора от затлачени пластмаси и чернотии. Ще си гледаме храната, с която се храним, ще събираме липа напролет и ягоди наесен. Ще садим дървета, ще спасяваме кучета и котки, ще даряваме хората с най-вкусните домати, сладко от боровинки и дюли. Ти ще си аз, аз ще съм ти. Няма да има нужда да обясняваме, защото в облаците комуникацията е на друго ниво. Ще приземим телевизора на земята, нека някой долу да си го гледа. В облаците има музика, щурци, птици, течащи реки и шумящи дървета. В облаците ще можем лесно да се предвижваме от единия край на света към другия. Така ще можем да го обиколим целия. Ще срещаме и други „летящи хора“, ще даваме пример на такива, на които им се иска да литнат. Даже можем да основем школа за летене. Там ще учим хората да се обичат, да бъдат добри един към друг и към природата. Да спрат да мислят за работата си, кариерата си, колата си, ипотеката си, защото така не се лети. За да летиш, трябва като балон да се изпълниш с доброта и любов. Трябва да се освободиш от „тежести“ като завист, его, притеснение, яд, страх, неудовлетвореност, суета, алчност и просто да се отпуснеш и да видиш на къде ще те отвее вятърът.

Мен успя да ме отвее в моите облаци, благодарение на теб, любов. Полетяхме заедно, защото се държим за ръка. Защото „щастието е истинско, само когато е споделено“.