Доста се заговори за Австралия последните няколко седмици. Из социалните мрежи циркулираха снимки на горящи паркове, изпепелени животни и се създаваше едно усещане за ада на земята и края на света. Това ме върна към един спомен за Австралия каквато я видях аз и реших най-после да го запечатам.
Минаха две години откакто се върнах от Австралия, но нещо
все ме спира да завърша историята. Моментът вече не
търпи отлагане, защото междувременно бях в Унгария и Финландия и много
преживявания се наредиха на опашката. Та, по ред на номерата, както се казва.
След
престоя си в Пърт, исках да разгледам и друга част от континента. Първоначално дори мислех да отида до Нова Зеландия, тъй като има
доста изгодни полети до там, но реших, че все пак е краят на есента и времето
няма да е толкова предразполагащо за планински разходки, каквито планирах да
правя там. Другата опция беше да видя Сидни и прословутата
Sydney Opera House. Купих си билет от
Jetstar, low-cost компанията
на Австралия. Имат страхотни оферти до Нова Зеландия, Индонезия, Япония,
Виетнам и още много други екзотични дестинации и аз се възползвах от една от
тях. Пърт – Сидни ми струваше 150 долара, а предвид, че разстоянието е над 3000
км, това е добра цена.
Пътува се
около 3 часа и толкова е часовата разлика между двата щата. Аз тръгнах в 12ч
през нощта от Пърт и в 6:20 ч бях в Сидни.
Още на летището си купих
Opal card, с която ползвах градския транспорт. Картата се зарежда с
определена сума и се чекира на входа и на изхода на превозните средства, като в
зависимост от разстоянието, зоните и часовия интервал, тарифата за превоз е
различна. Начините за зареждане на картата както можете да предположите са
безброй – от зареждане в киоск, през приложение, уебсайт, през специални
машини, центровете на градския транспорт, а също и автоматично сваляне на
сумата на определена дата от кредитна/дебитна карта. Трансферът от летището
също може да се плати с тази карта, като той се таксува отделно от тарифите им
за града.
Хостела, който избрах за престоя си в Сидни, беше в самия
център. Доста удобен вариант за соло пътуващи, тъй като т.нар.
pods дават възможност за
уединение дори и в споделена стая. Цената също беше прилична, а локацията много
примамлива. Тъй като веднага след пристигането си слязох под земята, за да
стигна до хостела, първият ми сблъсък със Сидни беше на излизане от метрото. Когато
излязох ме хвана клаустрофобия. След просторния Пърт навалицата от хора,
залепените един до друг небостъргачи и липсата на въздух между сградите ме
шашна. За първи път посещавах град от този калибър, а станцията на която
излязох от метрото беше в сърцето на ситито, което допълнително допринесе за
културния ми шок. Беше доста рано, но въпреки това градът отдавна се беше
събудил, въвличайки всичките посетители и резиденти в невероятния си ритъм.
Сидни е най-гъсто населеният град в Австралия и един от най-мултикултурните в
света, нещо което е съвсем естествено предвид факта, че е първата колония на
континента.
Рецепцията на хостела отваряше в 9, аз бях доста подранила и
реших да изпия едно кафе в
Belmore
park и постепенно да се адаптирам към този
огромен град. В парка се оказа, че има кемп на бездомни хора, които си живеят там
на палатки. Току-що пристигнали в града авантюристи оставаха там за известно
време, улични музиканти, сърфисти и всякакви други хора се излежаваха по
поляните на парка, а „жителите“ му постепенно излизаха от палатките си,
притичвайки към някое съседно заведение за сутрешния си тоалет. Паркът се
намира до централна ЖП гара и от там минават доста хора – костюмирани юпита с
големите кафета от Старбъкс, бизнесмени с куфарчета, спортни типове на колела,хипстъри
на лонгбордове, дами с рокли на тротинетки, хора с огромни слушалки, по-млади,
по-възрастни, от всякакви възможни етноси, с преобладаващо азиатско присъствие.
Огромен поток от най-различни хора, движещи се към най-различни части на града
по най-различни задачи.
 |
 |
Най-после дойде време за настаняване и се запътих към хостела.
След като оставих багажа хукнах навън да разглеждам
. Както вече споменах, хостелът се
намираше в центъра на града и ботаническата градина, операта и прословутият
Harbour bridge бяха на
сравнително кратко пешеходно разстояните (около 30мин). Насочих се към зелените
площи, които по картата не бяха никак малко. Първият парк, през който минах беше
Hyde park, в който е поместен
ANZAC War Memorial. ANZAC е
абревиатурата на Australian and New Zealand Army Corps, формирани по време на
Първата световна война и почитани до ден днешен. Има множество мемориали,
чества се официален
ANZAC Day
във всички щати. До
Hyde park,
който е по-скоро градска градина, отоколкото парк, се намира и една от значимите
катедрали в Сидни –
St Mary`s
Cathedral, необичайна с това, че е ориентирана
по посока север-юг, а не както обикновено
изток-запад. Катедралата е била домакин на католическия
World Youth Day през 2008 и е била
посетена от Папа Бенедикт XVI.
По-надолу по
Elizabeth
str. е State Library of New South Wales, която пък е най-старата
обществена библиотека в Австралия. Интересното при нея е, че е създадена от
доброжелателни богати граждани на
New South Wales и е безплатна. Няколко
пъти по време на престоя, ми се наложи да ползвам компютър (за да прехвърля
хилядите снимки от мемори картата на апарата) и съвсем спокойно влязох с
временна карта, с която имаш достъп до интернет за 1 час. Можеш да седнеш в
кафето на библиотеката, където се продават най-различни рекламни материали (от
текстилни торбички, през чаши, магнити, тефтери и т.н.). На една от външните стени на библиотеката забелязах статуя на котка, която се оказа любимата котка на Matthew Flinders - един от откривателите на Австралия, чиято статуя е от другата страна на стената. Кафенето на библиотеката пък носи името на четириногия приятел на Flinders. На много статуи един от откривателите на Австралия е изобразен именно с котарака до него.
Друг интересен момент
, свързан с библиотеката е
т.нар.
legal deposit –
законово изискване при първото издаване на книга или периодично издание, в
рамките на два месеца да се получи копие в библиотеката. В последствие разбрах,
че въпросният
legal deposit съществува
в много държави, дори и съседни на нас. Библиотеката е доста внушителна, има
няколко крила и зали и е прекрасна смесица от класика и модерност, минало и
бъдеще, нови технологии и антики. Служителите са изключително мили и услужливи,
а информация за издания може да се търси онлайн.
Колкото повече наближавах пристанището, толкова
повече се показваше покривът на операта,
което лично за мен беше вълнуващ момент. Тази сграда наред със Статуята на
свободата, Айфеловата кула, Пирамидите и др., е една от най-емблематичните сгради
в света и аз просто не можех да повярвам, че ще я видя на живо. Преди да стигна
до нея обаче, минах през
Royal
Botanic gardens – впечатляваща ботаническа градина, в която постоянно се
случва нещо, като започнем от тематично изложение на редки растения, през
Open air фестивали,
постоянен пазар за цветя, събития за по-малките посетители на градината, и
стигнем до безплатни турове и различни дегустации в ресторантите и кафенетата на ботаничес.
Мястото е изключително колоритно, тематично
подредено и красиво. В ботаническата също така се намира Mrs Macquarie's Chair,
издълбана в скала пейка, на която Elizabeth Macquarie, съпруга на един от
губернаторите на
New South
Wales е наблюдавала залива. Мястото наистина е много
панорамно, тъй като от него се вижда операта, мостът и пристанището. Човек
трудно може да се наслади на гледката, както го е правила г-жа Macquarie, тъй като към
пейката постоянно биват стоварвани от автобуси стотици туристи, най-вече японци
с безброй камери, селфи стикове и напористо желание да се снимат на стола.
От стола има прекрасна панорамна алея към операта, по която аз поех. Там имаше не
по-малко туристи, но пространството пред операта е доста голямо и има място за
всички. Самата сграда е изключително впечатляваща, не случайно е обявена за световно културно наследство на Юнеско и едно от 7-те нови чудеса на света. От
архитектурна гледна точка е наистина
masterpiece. Решението на Jørn Utzon да извлече формата на черупките от повърхността на една сфера
бележи крайъгълен камък в архитектурата на ХХ век.
Множеството плочки (1,056,006 на брой) с които са покрити тези „черупки“ пък целят контраст с
дълбокото синьо на пристанището и чистото синьо на австралийското небе. За тях
един американски архитект казва: “The sun did not know how beautiful its light
was, until it was reflected off this building.”
В момента сградата е под протекцията на Environment Protection and
Biodiversity Conservation Act от 199
9, както и Australian Heritage Council
Act 2003. През 90-те години на 20 век,
Sydney Opera House Trust стоплят отношенията си с Jørn
Utzon, който напуска проекта
преди
завършването на сградата и дори не присъства на откриването ѝ.
Самата опера, футуристична за онова време, изглежда много минималистично и модерно до днес. В
нея се случват събития от всякакво естество и управниците й далеч не се
ограничават до класическите форми. Цялата информация за операта и събитията в
нея може да се намери в горещо препоръчвания от мен
сайт на операта. Толкова модерен,
интерактивен и интересен сайт не бях разглеждала отдавна. Там изключително
нагледно е описано как се е зародила идеята за това творение, колко спънки е
имало в осъществяването на проекта и колко време и средства е коствало това на
New South Wales.
След като
поседях известно време пред операта стана време за хапване и преди да продължа
нататък се спрях на Circular Quay. От множеството бюфети,
food truck-ове и магазинчета си взех
прословутите
fish and chips и
седнах да ги хапна на пристанището. Много трябва да се внимава с гларусите и
ибисите, тъй като могат да отмъкнат храна направо от устата ти. Доста сложно
беше яденето на рибки и картофки, тъй като те буквално дебнеха отвсякъде и
отмъкваха по нещо във всеки удобен момент.
След борбата
с нахалните птици, тръгнах към друга емблематична част на
Sydney harbour, а именно
Harbour bridge. Сам по себе
си мостът представлява свързващ елемент на централната със северната част на Сидни
с пешеходна, вело, автомобилна и железопътна линия. За туристите има и атракция
с качване на самия връх на моста, но цените започват от около 200$ до към 500$
и това доста ме отказа. Иначе в офиса на агенцията, която извършва тези
турове има снимки на известни личности като Ева Лонгория, Рики Мартин, Опра
Уинфри които са се качвали горе, но аз предпочетох скромната разходка по
пешеходната част на моста.
Гледките от там са невероятни. Вижда се цялото
пристанище, операта и огромните небостъргачи в центъра на града. Много
фотогенично място, от което са правени не една и две снимки на операта.
Пресичайки моста слязох от другата страна на пристанището и си хванах фери за 1
„спирка“ което ме върна обратно на Circular Quay.
Влязох в
Museum
of Contemporary Art, който също се намира на пристанището и в голямата
си част е със свободен достъп. Музеят има доста богата колекция от картини,
инсталации, скулптури и модерни пърформанси, а е неправителствена и
самоиздържаща се организация, която се финансира от дарения, членски внос,
организиране на събития и корпоративно сътрудничество. Другото, което ми
направи впечатление, не само в този музей, а в повечето в Австралия е, че
разчитат на мърч, под формата на магнити, торбички, чаши и т.н. а също
така че във всички музеи има ресторант или кафене, където човек може да седне,
след като е посетил изложба. Специално в музея за съвременно изкуство, кафенето
е на последния етаж и отново разкрива страхотна гледка към операта и моста.
Тъй като
събрах доста емоции за този ден, часовата разлика още ме държеше и почти не бях
спала реших, че за днес съм видяла достатъчно, а и имах още доста дни пред себе
си. Помотах се из града, изкривих си шията да гледам небостъргачите, минах да
си напазарувам и се върнах в хостела. Там си направих вечеря в огромната кухня,
където хора от цял свят приготвяха традиционни манджи и наблюдаването на този
процес сам по себе си беше доста интересен. После си легнах в т.нар.“пашкул“ (pod на английски) и заспах без
особени усилия. Утре ме чакаше дълъг ден, който имах намерението да започне
много рано.
16.05.2017
Както бях
планирала, станах доста рано (около 7). Тихомълком се измъкнах от стаята,
оправих се и тръгнах на поредното пътешествие.
Хостелът се намираше на няколко етажа над земята и пушенето
беше абсолютно забранено дори и на терасите. Слязох долу да потърся кафе и да
изпълня сутрешния си ритуал. В Сидни, за разлика от Пърт, в по-натоварената
част на града не се спазваше толкова забраната за пушене, но оставаше в сила за
плажове, ресторанти и барове (при тях дори има изискване за непушене на
определено отстояние от заведението). Точно до входа на сградата имаше доста приятно кафе, в
което за първи път опитах и банановия хляб. В последствие той стана един от
най-успешните ми десерти.
За този ден
бях планирала да се разходя малко по-надалеч от центъра и да видя един от най-популярните
плажове на Сидни –
Manly beach.
Хванах си ферибот (градският транспорт е изключително добре организиран, има си
планиране на пътуване на сайта им с
много точно разписание, цени и карти) и след около 30мин бях на
Manly Wharf.
Предградието все
още се събуждаше, имаше рибари на брега, по улиците почти нямаше хора.
Бях чела, че
на плажа до кея има колония от пингвини и се надявах да ги видя, но в този
момент те бяха в
mating period,
така че се бяха изпокрили по гнездата си и така и не успях да видя пингвин в
естествената му среда.
Минах
няколко метра през града и се оказах от другата страна на мини полуострова
където беше
Manly beach – огромна
плажна ивица с крайбрежна улица, много сърфисти, и спортуващи по плажа хора.
Като цяло в Сидни ми направи впечатление, че хората много спортуват и в
по-голямата си част изглеждат добре.
По
променадата стигнах до
Shelly
beach, малко по-малък залив с уютно плажче, тюркоазена вода и няколко
симпатични кафенета. По пътя към плажа за първи път видях басейн с морска вода
или т.нар.
Ocean pool. В
последствие разбрах, че Сидни води класацията по бройката на тези басейни в
света (35бр.), а основната причина за създаването им е била сигурността –
наличието на силни вълни и акули често е спирало хората да плуват в иначе
невероятно красивия океан и така се е родила идеята за басейни със солена вода,
в която да влиза вода и от огромните океански вълни.
Подминах
Shelly beach и влязох навътре
в скалистия нос, от където започваше екопътека до
North head sanctuary с обещаващи гледки
към океана. По нея стигнах до бивши казарми на армията, а от там минах по
Memorial walk, пътека в памет на
загиналите войници в Първата и Втората световни войни и на тези, които са
осигурили мир на страната си. Срещу 70$ дарение, можете да си поръчате паве с
гравирано вашето име, което да стане част от тази пътека, изградена от
павета с имена на войници и доброволци.
Минах пътеката и стигнах до красиво
място с гледка към Сидни, скалисти пейзажи и безкраен океан.За моя
голяма радост в далечината на океана видях кит. По принцип това е голяма
атракция и много хора наемат лодки, за да излязат извън натоварените заливи на
Сидни, където може да се види това чудо на природата. Бях по времето на
миграцията им и извадих късмет, че го видях напълно неподготвено и автентично.
Направих
няколко снимки там и реших да се връщам лека полека към града. Преди това обаче
спрях в едно кафене, където опитах бира местно производство –
Four Pines – приятен крафт пейл ейл,
който ако не се лъжа се продава и в България. Същата пивоварна имаше проект за
бира, готова за консумация в космоса, но не съм сигурна до къде е стигнала
идеята с
Vostok 4 Pines.
След
бирата си хванах автобус, който да ме върне до
Manly, където имах намерението да
поплажувам. Осъзнах, че
не си нося хавлия за плажа, което не беше проблем, тъй като съвсем близо се
намираше главната улица с безброй магазинчета за сърф екипировка, сувенири,
дрехи и т.н. Срещу 10$ се сдобих с огромна хавлия с коала, която ползвам и до
днес за плаж.
Shelly
beach ми се видя по-уютен и се разположих на него. Днес беше първият
път, в който се топнах в Тихия океан. За пътуването ми до Австралия, това беше
вторият океан, в който плувам. Водата беше леко хладна, но съвсем поносима за
края на „есента“. Всъщност и тук температурата на водата беше постоянна,
независимо от сезона, просто когато излезеш навън, есенните лъчи не греят
толкова силно колкото летните и къпането е по-скоро за идеята.
Въпреки че
бях станала толкова рано, времето напредваше неусетно и трябваше да се връщам
към Сидни, защото вечерта ме очакваше едно от най-вълнуващите неща на този
престой – балет в
Sydney opera
house. Щях да гледам „Лешникотрошачката“ и едно, че можех да направя
съпоставка с руската школа и друго, че щях да видя операта отвътре.
Към 16ч бях
в града. Отидох си до хостела да се приведа в по-нормален вид и към 17 и нещо
тръгнах. В началото исках да вечерям в ресторанта на операта, но се
оказа, че за да се доредиш до маса в този ресторант, трябва да направиш
резервация няколко седмици предварително. За това както голяма част от хората и
аз седнах в аулата, където сервираха напитки и предястия и изчаках да стане
време за балета на чаша вино и плато сирена (много шик, нали
😊).
Вътре
сградата беше доста минималистична и далече от пищността на оперите по нашите
края. Хора имаше всякакви – от елегантно облечени, до туристи с раници и
сандали. Аз бях на балкон с още няколко
възрастни дами и имах доста добра видимост към сцената.
Балетът ми хареса. Доста по-раздвижен от
класическата школа, а най-учудващото
за мен беше, че имаше и реплики. Самите декори бяха добре направени,
интерактивни и интересни.
След балета
поседях малко на кея в опити да снимам красивата луна на фона на моста и
пристанището, но без статив нещата не се получаваха кой знае колко. Към 22ч се
запътих към хостела, където отново заспах безпаметно.
17.05.2017
Поредният ден започнал в 6ч за мен. Днешният ми маршрут
включваше
China town,
Chinese garden of friendship,
Catmosphere и
Sydney
tower eye.
Започнах от
китайския квартал, тъй като той беше близо до градината. За първи път посещавах
китайски квартал в чужбина и големината на този в Сидни определено ме впечатли.
Влизайки в квартала се минава през едни порти и сякаш
прекрачвайки ги попадаш в друг град.
Повечето табели бяха на китайски,
магазините предлагаха най-различни стоки от червени фенери, миришещи клечки,
китайски късметлийски котки и продукти, яието предназначение трудно можех да определя. На всяка крачка имаше китайски ресторанти и закусвални със странни
неща по витрините, а едно от най-посещаваните места беше тяхното „Илиянци“ или
т.нар.
City Market.
По площ беше доста по-малък от „световния търговски център“, но като щандове и
стоки много напомняше на родния базар. След като обиколих базара и напазарувах
някои джунджурии, се запътих към
Chinese garden of friendship.
Градината се
намира в модерната част на китайския квартал и учудването ми беше голямо какъв
малък оазис от красота и спокойствие е сгушен сред огромните бизнес сгради.
Архитектурата й е взиаимствана от класическите градини на династията Минг и е
построена от архитекти от побратименият на Сидни град Гуангжоу.
Както пишеше
и на входа, разходката е най-пълноценна, ако се започне по часовниковата
стрелка и аз чинно тръгнах в тази посока. Въпреки неголемия си размер, всичко
беше абсолютно перфектно подредено и много дзен. Кът с бонзаи, бамбук, множество
алпинеуми, лотоси, върби, пагоди и успокояващият звук на водопадите напълно спираха
времето и някак си успокояваха посетителите на градината.
Разбира се,
имаше и туристически атракции като снимки в кимоно, чаена церемония и много
интересна игра за по-малките посетители – из цялата градина бяха скрити
символите на китайския зодиак, като задачата беше да се открият всичките 12.
Аз, въпреки преклонната си възраст, също се включих в играта и намерих всичките
зодии, после поседях известно време, просто наслаждавайки се на зеленината,
спокойствието и красотата на това място.
След тази своеобразна медитация, продължих с изпълнението на
плана и се насочих към следващата точка -
Catmosphere. Тъй като не бях гушкала
котка прекалено дълго време за стандартите си, намерих това котешко кафе в
интернет и нямаше как да го пропусна. Философията им също ми допадна, тъй като
котките в него бяха бездомни и можеха да се осиновят, а с входа, който плащаш
за кафенето се изхранват мустакатите му обитатели. Имаше две опции – посещение
на малки котета и на по-възрастни котки. Аз избрах опцията да видя по-малките. На
входа получих напитка по избор, а също така бисквитка във формата на котка =^..^=,
след което бях насочена към стаята с малките кортаци.
Малко от тях бяха
заинтересовани от присъствието ми, някои се заиграха, а една по-голяма писана,
която явно прекалено дълго време е прекарала в „приюта“ имаше нужда от много
любов и внимание. Като цяло ми стана тъжно за котетата в кафенето. Условията, в
които се отглеждаха животинките напомняха леко на зоопарк, леко намирисваше на
котки, но котетата излгеждаха ок там, а и мисълта, че все пак имат храна и
покрив над главата си, поне малко ме успокояваше.
Времето за посещение беше
ограничено и след като изтече моето, продължих към следващата точка от дневния
план –
The Sydney Tower Eye. Това
е най-високата сграда в Сидни и втората по височина наблюдателница в Южното
полукълбо.
Съединена е с търговски център Westfield Shopping Centre, а билети за
наблюдателницата могат да се купят на входа или предварително от сайта на
кулата. Цените на място са 29$, а онлайн варират от натовареността и датата,
тъй като капацитетът е само 960 човека. Веднъж влизайки в търговския център
трудно може да се обърка посоката, тъй като навсякъде има стрелки към входа на кулата,
а също и служители, които учтиво те насочват. Изкачването отнема известно
време, тъй като се преодоляват около 250м височина. Аз бях почти по залез
слънце, което беше и целта – хем да видя Сидни от високо, хем да видя залеза,
хем светлините на вечерния град.
На самата наблюдателна платформа беше лудница,
тъй като е доста популярна туристическа атракция. Гледката през огромните стъкла към
града беше зашеметяваща, но трудно можеше да се остане дълго време на едно
място, тъй като постоянно имаше хора, които искат да се снимат на една или
друга гледка. Аз също пообиколих няколко пъти кулата, опитах се да разпозная
различни места в Сидни, които вече съм видяла, но на земята, изчаках да се
покажат вечерните светлини на града и се запътих към хостела. В билета за кулата
имаше включено и няколкоминутно преживяване в 4
D киносалон, който показваше различни
части на Сидни.
Снимаха ме на излизане, с опцията да си закупя снимката след
това, но аз отказах. Разходих се по вечерните улици на Сидни и се прибрах в
хостела към 20ч. На следващия ден ме чакаше дълго пътуване, така че трябваше да
си почина и да направя сандвичи. Като цяло в Сидни карах на бързо хранене,
салати и сандвичи. Кулинарният туризъм в Пърт ми задоволи интереса към опитване
на нови неща, а и разполагах с ограничен бюджет, за да успея да изпътувам и
посетя всичко, което исках. Приоритет в Сидни ми беше обикалянето. Храната я
оставих за други места.
Една от най-очакваните и подготвени обиколки в Сидни беше преход, за който бях чела много, бях го разигравала многократно в главата си, дори няколко пъти го бях обиколила със
Street view. The Royal Coastal Walk в
Royal National Park, или поне
една част от него, тъй като целият маршрут изискваше нощуване в парка. Началото
му беше в
Bundeena, село
на около 30км от южните предградия на Сидни и на около 60км от хостела ми. За
да се добера до там трябваше да ползвам влак до
Cronulla и ферибот
до крайната дестинация.
След като се
чух с Жени, която беше в Пърт, бях й казала къде отивам и ако се случи нещо с
мен, да ме търсят там, хванах раницата и се качих на влака. Пътуването по мой
спомен отне около час и половина и към 9ч вече бях в Bundeena – едно невероятно спокойно и красиво
място, в което до всяка къща имаше каравана или лодка, а най-привилегированите
си бяха построили къщите на брега на красивия залив.
Намерих предполагаемото
начало на пътеката и тръгнах, но в един момент се оказа, че съм изкривила леко
маршрута и съм загубила 1ч по друга пътека. Това от една страна беше добре, тъй
като видях красивия нос Jibbon
Head и прилежащия му плаж, но от друга страна скъсих времето за трака,
който ми предстоеше. Последният ферибот от Bundeena до Cronulla
беше в 18:30 и аз жива, умряла трябваше да го хвана.След като вече бях на правилната пътека, започнах същинската
разходка по Coastal Walk.
Самият
парк е с огромна площ и освен пътеки, плажове, зеленина и чудати скали няма
нищо друго, дори и обхват. Забранено е пушенето на територията на парка, а
паленето на огън и къмпингуването са позволени само на обозначените за целта
места.
На няколко места имаше лагуни, а една от големите забележителности на
този бряг беше скала наречена
Wedding
cake – образувание с квадратна форма, което прилича
на парче торта. То се намира на около час от началото на пътеката, обозначено е,
а поради високата ронливост на скалата е и оградено. Малко хора, обаче, спазват
мерките за безопасност и прескачат оградата в търсенето на перфектния кадър. Аз
не бях изключение и макар и да нямах точно перфектен кадър, все пак успях да се
самоснимам на скалата.
Хора почти
нямаше. На няколко пъти се засякох с група азиатски туристи, двама мъже и едно
момиче. За цялата разходка това ми беше единственият досег с човешки същества.
През останалото време слушах мощните вълни на океана и се наслаждавах на
скалистите брегове, които бяха буквално като изрисувани от вятъра и ръждивите седименти на скалата. Имаше и много чудати растения, животни слава Богу не срещнах, тъй
като основните обитатели на т.нар.
bushes са змииите. Те по това време на годината бяха изпаднали в
летаргия и шансът да видя змия беше минимален.
Вече почти към края на
разходката ми влязох в гората, в която служители на парка подменяха
туристическата пътека. Тъй като доста бях напреднала във времето, а исках и да
се топна във водата, да изпия биричката, която си носих от Сидни и да хапна 1-2
сандвича, побързах за да стигна до
Wattamolla. Освен невероятно красив плаж,
Wattamolla наричаха и лагуната до плажа,
а също и водопадите малко над него. До плажа се намираше пикник зона и паркинг,
така че тук имаше малко повече хора, но те можеха да се преброят на пръсти.
След като набързо се топнах в океана, отворих така чаканата бира и седнах за първи
път от няколко часа за да си почина. Времето беше много хубаво за сезона,
плажът беше изключително чист и тих и изпитвах истинско щастие, че съм успяла
да стигна чак до тук и да видя тези прекрасни места.
След краткия момент на медитация,
трябваше да измисля как да стигна преди 18:30 в
Bundeena, което пеша вече беше почти
невъзможно. Реших да намеря пътя и да си пробвам късмета на стоп.
Късметът може
и да беше с мен, но при положение, че минаваше една кола на около 10мин и
всичките бяха пълни, започнах леко да се отчайвам. След около 30мин ходене
пеша, обаче една кола най-накрая спря. Супер щастлива тръгнах към колата,
отворих вратата и питах дали ще ме закарат до
Bundeena, но шофьорът каза: „
Sorry no English!”. С
телефони и карти, в крайна сметка успяхме да се разберем и се качих с леко
притеснение до къде ще стигна изобщо. Вече дори не помня от къде беше човекът.
Върти ми се Пакистан, но паметта вече ми изневерява. Беше от две седмици в
Австралия, дошъл да търси по-добър живот за себе си и семейството си. Показа ми
дъщеря му, пусна ми любимата й песен. Накрая ме остави на кея на
Bundeena, не ми взе пари,
пожелахме си късмет в живота и всеки си тръгна по неговия път. Аз от много
закъсняваща изведнъь се оказах доста подранила и реших да отпразнувам това соло изживяване
с една бира на спокойствие на кея. После дойде фериботът, закара ме до
Cronulla, от където хванах
влака за Сидни и успешно се прибрах в хостела, където хапнах и легнах без капка
останали сили в тялото си.
Последният
ми ден в Сидни. Трябваше да напусна хостела до 10ч, но все пак можех да си
оставя багажа, което беше супер, предвид факта, че полетът ми беше в 10ч
вечерта. Станах много рано за да посрещна изгрева на
Bondi Beach, но времето беше решило
тотално да се развали и никакво слънце не видях когато стигнах плажа.
По
пътеката Bondi to Bronte
Coastal walk стигнах до огромната ивица на Bondi beach, един от най-известните
сърфистки плажове на Сидни и един от най-големите плажове в света. Bondi beach е притегателна
точка за много туристи, сърфисти, спортисти и всякакви други „исти“.
В миналото
е бил място на
активни протести
срещу изискванията на управата на Сидни към плажното облекло, а именно мъжка
туника, която са искали да въведат като дрескод. Историята се разглежда като
големият протест срещу бански костюми от 1907 и се смята за революционен от
гледна точка на приемането на банските костюми каквито ги познаваме сега.
Плажът също така е бил свидетел на най-голямата сърф спасителна операция в
историята на Австралия на 06.02.1938. Този злощастен ден, в който се налага
спасяването на около 250 човека от огромните вълни на океана се нарича „
Black Sunday”.
Surf Life
Saving Australia оценява опасността на плажа от 4/10 до 7/10, тъй като мъртвото
течение наречено Backpackers Express (заради близостта му до спирката на
транспорта, от която слизат ентусиазирани туристи, които нямат търпение да
влязат във водата) в едната част на плажа е доста опасно. Мъртвите течения като
цяло са голямо предизвикателство за спасителните организации в Австралия,
отнемайки живота на десетки души годишно.
Въпреки опасностите на океана,
на плажа могат да се засекат сърфисти постоянно. Хора от цял свят, паркирали
бусове, коли и ванове, спират на улицата, хващат дъската и влизат във водата. Докато бях там за момент се почувствах като в „Точка на пречупване“.
Зад плажа
има и скейт парк с невероятно красиви графити, а зад крайбрежната част, самия
район
Bondi беше пълен
с много приятни заведения и магазини. Имах доста време и почти безцелно се
разхождах пеша, вглеждайки се в най-различни детайли от архитектурата,
ежедневието и духа на Сидни.
Стигнах до един от големите паркове на града – Centennial
Park
. Паркът е огромен
и има най-различни варианти за забавление и почивка – от кино на открито, цирк,
земеделски пазари, работилници за деца (една от тях наречена
bush school), през хранене на лебеди,
излизане от лабиринт, съзерцаване на красивите розариуми и какво ли още не. Има
страшно много езерца, дървета, огромни зелени поляни, екзотични за моите
представи цветя
и храсталаци и ако
не беше завалял дъжд за пореден път, може би щях да го обиколя целия, но времето
беше благосклонно към мен за кратко. Хапнах един бургер на една каравана и
продължих по посока на хостела, за да си взема багажа и да се насоча към летището.
Към 18ч бях на летището, тъй като не знаех какво да очаквам откъм опашки и
проверки. Имаше доста гишета на
Qatar
Airways, но и доста хора и нещата вървяха, но бавно. В крайна сметка
успях да се кача на един от най-големите самолети на
Qatar, като този път не бях в бизнес
класа, а на последните седалки до тоалетната.
15-часовият полет доста ме
измори, а от Доха до София пак извадих късмет да съм в бизнес класата и малко
разпуснах душата.
Общите ми
впечатления от Австралия? Страхотна държава и континент, в който хората просто
са избрали да живеят добре (да, за сметка на няколко племена, но все пак).
Избрали са да им е чисто, да си опазват природата, да са усмихнати навсякъде.
Това не смятам, че зависи само от управление, това зависи и от желанието на
всеки отделен гражданин да упражнява гражданската си позиция и от
ниското ниво на толерантност към простотия. Хората там определено живеят добре,
а с това са и по-усмихнати, по-позитивни, живеят по-дълго и се наслаждават на
живота, а не оцеляват. Страната е много красива, с безкрайните си плажове,
обширни гори и паркове и педантична чистота навсякъде. Опустошителните пожари, които сполетяха континента са нещо често срещано при тях. Може би мащабите на последните бяха над обикновените за сезона, но аз твърдо вярвам, че страната а и континента ще се възстановят много бързо от това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар