Котешки живот

Слънчево и прекрасно. Така се чувствам аз, Киро, мъжки котарак на 3 години. Блажено ми е и си помърквам даже. Имам покрив над главата си, ненормална стопанка, която се грижи за мен, гардероби, по които да се катеря и килим, на който да си точа ноктите. Какво му трябва на един котарак? От време на време се стресирам, защото зад края на моя свят(разбирайте входната врата, през която стопанката от време на време изчезва) се чуват разни страшни звуци, но аз съм защитен в моя дом.
Не мога да кажа същото за стопанката и заобикалящите я човеци. Не ги разбирам. Вечно правят нещо, приковани са към едни неща, които аз с удоволствие събарям на земята, защото според мен е тъпо да си втренчен постоянно в светещи правоъгълници с различни размери. Разговарят постоянно по тези кутии, вместо да се препичат на слънцето, което свети навън. Разправят се помежду си, разнищват постоянно някакви непонятни човешки отнощения.
И винаги много бързат. Моята стопанка и много нейни приятелки женски искат да намерят мъжа на живота си, да си имат малки човеци, да работят хубава работа, да пътуват, да имат хубав дом, хубави дрехи, да излизат, да се прибират после на четири крака като мен и да са щастливи. Не разбирам тяхното щастие. Какъв е смисълът да имаш друг човек до себе си, като само говорите и обсъждате бъдещето? Аз съм лишен от желанието да имам женска, но ми се вижда по-забавно да мога да се гоня с нея из апартамента или да подушвам козината й да се гушкам в нея и да споделям Роял Канина си. Къде са се разбързали, при положение, че целият ден, както и утрешният и дните след това са пред тях? Винаги кроят планове за бъдещето. Какво ще се случи след една година, какво ще се случи след две. Какво значение има, като събуждайки се забравят да направят сутрешното си протягане, да погледнат през прозореца, да закусят и да поиграят?
 Жал ми е за човеците. Впримчени са във времето. Робуват на едни хартии, от които дори не стават хубави топчета за игра. Забравят са се забавляват в най-чистата форма на забавлението. По-често плачат отколкото да се усмихват. Не се срещат със себеподобни, а само блеят в онези кутии. Ядосват се когато кутиите не работят, когато нещо не става така, както искат. В стремежа си да бъдат задължително щастливи, забравят да погалят другаря до себе си, да си поиграят с него. Нямат време. Само заради онези кръгли неща, които постоянно отброяват някакви цифри и други, при които цифрите се движат по-бавно са решили, че са много заети и нямат време. Аз имам цялото време на света. Днес е времето. Утре също. Днес мога да правя толкова много неща, защото навън свети слънце и е светло, после слънцето ще се скрие и ще стане тъмно. Това е прекрасно! После ще бъде по-малко студено и ще мога да излизам да се препичам на терасата. Котешкият живот е прекрасен и човеците имат какво да научат от нас.

Много хубав ден! Първи сняг. Честитики, много хубави ъплоуднати снимчици през прозореца на офиса с централен климатик, уют, топъл чай, мъркаща котка, абе въобще идилия. В Горна Баня едно приказно, тихичко, в къщите бухат печките, точи се червеното вино, цепениците трещят. След офиса, палиш колата(трябва да се чисти, ебаси гадното). После малко задръстване и вкъщи или на по ром с чай някъде на топличко. Или пък с нетърпение точиш кантовете, гледаш сайтове за прогноза на времето през половин час. Градът изведнъж стана зимен, а с него и светлинките на кутийките заблестяха рЕзко по домашному. И случайно попадаш на тази снимка:

                                                            автор на снимките: Алекс Михайлов

И в душата ти става едно студено. Изглежда като кадър от „ Апокалипсис сега” и спокойно може да се предположи, че е декор на подобен филм....ама не е....тогава в душата става още по-студено. Чаят не топли...поглеждаш през прозореца на колата, на офиса, на къщата, хижата, но твоята гледка е различна. Пак се връщаш към снимката...тук няма как да има живи хора...тук всичко е застинало в хватката на дъжда, примесен със сняг, кал и мокър брезент. Няма поларени одеяла, пухкави чехли, постоянна температура от 24С. След това идва следващата и виждащ, че всъщност тук има хора. 

                                                             автор на снимките: Алекс Михайлов

Хората се топлят с разковани врати, ПДЧ остатъци, незнайно от къде намерени. В калта. Има и деца. Деца, които нямат специални лъжички за хранене, ортопедични обувки, и най-новите играчки на „Фишър прайс”, които да им развиват мисленето. И това се случва на няма и 300км от столицата ни. Лицемерно е. Нали уж колкото по-далече от самите нас, толкова по не ни интересува? Ама това е под носа ни и ние пак си затваряме очите за него. Започваме да мразим. Те били такива и онакива. Те си изхърляли дрехите, които им даваме, искали да ги преместят от тук. Ами и аз щях да искам. Не става дума за политиката на държавата ни. Никога не съм се и занимавала да я следя, защото ми е противна. Но това са хора. Човешки същества. Нашите бежанци навремето също не са били най-щастливите създания на прехода, но не са били и скотове. Аз не мога да кажа, че не съм част от привилегированите, които имат ТЕЦ, алуминиева дограма и ми е добре. Даже и аз съм лицемерна, но се замислям за човечността. Това са хора. И това, че на мен ми е провървяло малко повече, да не съм в същата ситуация, мога да отдавам единствено на късмета си, защото и аз съм човек. Това не е въпрос на личен избор. И сигурно има вЕлика политическа игра, която на мен не ми е ясна, но там е студено, мокро и има хора, които са поставени в условия под жизнения минимум. А уж напредваме,човечеството се развива с всеки изминал ден. Смартфоните стават все по-леки, с по-чувствителен екран, интернетът е навсякъде. Ставаме по-глобални, по-информирани, по-мислещи, по-образовани, по-добре печелещи, по-добре облечени и по-малко човечни.

Спанак с леща

Преди няколко дни реших да си купя спанак. Тъй като съм наясно, че той доста се "топи" при готвенето, реших, че 1 кг ще е малко, та купих два. Резултатът е спаначена седмица и мускули като на Попай(последното е шега).
Спанакът е доста полезен треволяк, който спада към т.нар. алкални храни, а вариациите за неговото приготвяне са безброй(казвам го от личен опит с двата килограма вкъщи). Една от тях е салата с леща и спанак-здравословна, хранителна и вкусна. Ето и рецептата:
1 ч.ч. леща
500 гр. спанак
пресен лук( количеството е на вкус)
пресен чесън(също)
магданоз
сумак( намира се на женския пазар, може и без него)
чубрица( по желание)
Варим лещата с дафинов лист и сол. След като се свари(около 30мин), ако остане вода я изчеждаме. Поставяме я в купа, в която нарязваме почистения спанак, лук, чесън, магданоз. Накрая овкусяваме с подправките плюс лимон и зехтин/олио. Добър апетит:)

Събитие на farmhopping

Когато получиш покана за дегустация на фермерска продукция, си настроен за настървени хора, които жадно са се наредили при кетъринг масата и опразват чиния след чиния грижливо подредените хапки. Такова беше и моето настроение преди да посетя първото събитие на farmhopping в betahaus Sofia на 05.06.2013. Първоначално то беше напълно оправдано. Имаше доста голяма суматоха, която създаваха обърканите хора, не можейки да вземат решение, дали да пият чаша червено вино, дали да опитат кашкавала с ядки или този с люти чушки, а защо не и с чубрица. Бях на път да си тръгна, тъй като съм от срамежливите и нямах намерение да влизам в „борбата” за достъп, но сякаш без да искам се озовах пред надпис „био хотел и Ферма Моравско село”. Пред този надпис бяха изложени сладко от боровинки, гореизброените кашкавали и мед. Опитах кашкавала с люти чушки. Първоначалният вкус е млечен, леко пиперлив, след което става доста пикантен. В комбинация с мерло от друга ферма – Перун, желанието ми да остана, някак си надделя.



Да разкажа малко за организаторите на събитието farmhopping-онлайн платформа,която има за цел да помага на малки ферми с устойчиви практики в България и по света. Как помагат? Като дават шанс на градските хора да се докоснат до истинска храна, красива природа и традиции в земеделието и фермерстворо. Идеята е, чрез групово финансиране, фермите да имат възможност да оцелят сред всички конвенционални стопанства, а от друга страна градския човек да може да бъде част от това оцеляване.



Да се върна към събитието. Освен дегустация на продуктите, имах възможността да се запозная с представител на една от фермите-Бети от „Дивата ферма”. Изключително лъчезарна жена със страст към приготвянето на всякакви домашни вскусотии. Винаги съм си мислела, че за мен е много по-важно да знам как да заквася кисело мляко отколкото как да си изправя косата с преса. Или да мога да замеся хляб пред това да се ориентирам в някой мол например. Така Бети ми върна вярата, че все още има такива хора, които ще помогнат на света да знае, че млякото не идва от супермаркета, а от кравата. Също така, екипът на farmhopping се беше погрижил да прожектира кратко видео за ферма „Перун”, намираща се в изключително живописния Кресненски район в подножието на Пирин. Общо взето атмосферата беше изключително блага, с препратки към традиционния български бит и култура. Беше забавно да видиш хора със смартфони и огромни обективи на фона на кошници с пити кашкавал и покривки с фолклорни елементи, но в крайна сметка това е идеята на farmhopping-да свързва модерното с традиционното, градското със селското и помежду им да се получи устойчивото с мисъл за природата. Успех!

Re-cycling

От доста време се опитвам макар и на ниво хората около мен да прокарам идеята за разделно изхвърляне на боклука. В повечето случаи отговорът е:" Абе те ги хвърлят на едно и също място", "Другите си изхвърлят целия боклук в тези кофи", "До нас няма такива контейнери" и т.н. Тъй като смятам всичко това за извиение, ето една интересна идея хем да рециклираме, хем да сме сигурни, че боклукът отива на правилното място, хем да спечелим някой лев.
Вторични суровини
Да, това са онези приличащи на сметище, отблъскващи места, пълни с боклук. Посещават се главно от цигани или клошари и ги държат хора с мътни бизнес занимания. От друга страна там приемат хартия, стъкло, метал и пластмаса. Цените са различни, но пластмасата варира от 0.2лв до 0.4лв за килограм. Тъй като реших да посъбера повече материал, за да не се разкарвам за една бутилка от минерална вода, събирах пластмасата в продължение на месец и нещо. Не можете да си представите колко много пластмаса произвежда един човек за месец. И така след месец и половина събиране на пластмасата в отделни пликове, отидох да я предам в пункт за вторични суровини. Този, който ползвах аз се намира на бул. Житница, близо до автобусното депо. За 2,5кг получих 0.79лв! Човек не може да забогатее с 0.79лв, но поне знам, че тази пластмаса ше бъде преработена, че няма да запалят кофата, в която съм я пуснала или няма да си изхвърлят остатъците от вечерята в нея. Чиста работа!

Книги

Днес прочетох книгата на Димитър Динев „Ангелски езици”. Книга от която ти се иска да остане толкова много, че би преписал цялата. Книга за живота, неговите промени, за щастието и нещастието, за обратите, за случайностите. На фона на промяна на идеали, режими, пари, се разказва историята на нещото, което никога не се променя-хората. Историята на двама души, свързани от раждането си, завъртяна в съдбите и историите на семейства, народи и държави. Събитията, случили се напоследък около мен, ме карат още повече да размишлявам на тази тема. Никога не можем да знаем какво точно ни е приготвила съдбата и утрешният ден. Днес отиваме на работа, утре сме затворени за неопределен период от време в мислите си. Днес правим планове за бъдещето, за имената на децата ни, за училището, което ще посещават, а утре се оказваме толкова далеч от тези мисли, че те се струват като един сън, който с изгрева на слънцето ще бъде забравен. Доброто. Иска ми се да вярвам, че то винаги побеждава, но уви не мога да го твърдя. Злото. Обръщаме му повече внимание, отколкото на доброто, защото от него боли повече. Изводът? Животът е низ от добро и зло, поредица от събития, хора, любови, успехи и неуспехи. Поуката? Да живеем живота си така, че да остава повече сладък привкус, да имаме какво да си спомняме, да знаем, че сме били някой за някого, да обичаме, по-малко да мразим, да оставим следа, която да е една малка капка, но въпреки това да знаем, че с тази капка сме направили нещо за света.

Не съм от най-активните граждани, не ходих на протеста на „Орлов мост”, не бях и на този за „Иракли”. Много хора ще кажат, че нямам право да изказвам мнението си в този случай, но пък както казах имам доста свободно време напоследък. На първия не присъствах, защото бях на работа, на втория-защото имам шина на крака си и съм леко обездвижена. Но пък имам интернет, което ме направи един кибик наблюдател на цялата случка.

НЕ СИ ДАВАМЕ ПЛАЖА, ГОРАТА И ПЛАНИНАТА!Как не го разбрахте?

Това беше слоганът на събитието, създадено във Фейсбук за организиран протест срещу застрояването на Иракли. Тоест, оставете ни плажовете, гората и планината, пък другото не ни интересува. Много градивно, наистина! В никакъв случай не искам да опорочавам инициативата, напротив! Радвам се, че млади хора в България все пак се събудиха за нещо, но нека нещата бъдат последователни. Организациите си вършат работата, но да погледнем на единиците, които не си дават плажа, гората и планината. Млади хора в активна възраст, повечето работещи, плащащи данъци и гласуващи. Хора, които обичат да ходят на палатки, да карат ски, сноуборд, да къмпингуват и да бъдат свободни. Да, ама свободата се извоюва, мили мои. И това да ви се оставят местенцата, на които да бъдете такива е повърхността.  Цял ден следях постовете с въпросното събитие, после снимки от самия протест. Видях много познати лица-от партита, от фестове, от паркове и градинки. Ентусиазирани, надъхани и смели. Браво! Пазят си територията. Защо обаче тези млади хора не се събраха, когато уволниха Мирослава Тодорова, или когато назначиха Цацаров за главен прокурор? Защото са в гората, плажа и планината докато се случват тези неща и то под носа им. Имах доста колеги от факултета, активни журналисти, които изписаха стотици редове по въпроса, но младите не се вдигнаха на бунт. Нали  рибата се вмирисвала от към главата и ако тази глава необезпокоявана взима решения, които явно противоречат на основните демократични ценности, би следвало от нея да се започне.  Какво се случва вместо това? Всички много реват срещу Цеко Минев, но всички ходят и дават пари за карта на безумното Банско. Повечето ски и сноуборд учители продължават всяка година да работят там. Да, добре платено е, изкарват се пари, но не съм чула някой да протестира срещу това. Не съм чула някой да недоволства срещу незаконния лифт на Седемте рилски езера. Незаконен, ама върши работа. Днес незаконен лифт, утре незаконен хотел. Ще се съглася, че това са дъвкани и предъвквани теми и всички са наясно с това, но няма какво да се направи. Комфортната зона стига до там, да се оставят нашите си местенца и ние ежедневно да се укриваме от реалността там, а утре като се появи поредният скандал с чалга индустрията например, да излеем де що може хейт и да храним колко е зле държавата ни. Еми да, зле е. Масово хората обичат да седнат на маса, да изпият по ракия, да погледат цици и да нахранят окото. Всички много се възмущават от това каква субсидия била получила фирмата „Пайнер”. Цял ден във Фейсбук, пост след пост се излива възмущение, анализи, анти-чалга призиви, а от Иракли няма и спомен. Днес нито веднъж не видях някой да каже нещо по темата, да се проследи развитието. Отново изключвам журналистическата колегия. Става въпрос за обикновени граждани, мои приятели и познати, включая себе си. Просто наблюдавам реакциите на хората. Преди по-млако от 24 часа „стената” ми във вече споменатата социална мрежа преливаше от скандиране за протеста. Линк връз линк се споделяше информация, хората бяха ентусиазирани. Днес нов скандал, нова тема за храна и от вчера няма и спомен. Много удобно за хората от другата страна, нали?Днес случайно попаднах на едно интервю на Вергиния Захариева със Сулайма Хинд, в което си говорят за нейната книга „Улични деца”. На въпроса „В България младите хора все повече са изкушени от алкохола и дрогата като някакъв начин да емигрират от действителността, като начин да бъдат модерни,различни или просто, защото е по-лесно, Ти си била в това състояние до дъното. Какво би им казала ако те поканят да изнесеш лекция пред български младежи.

-          Ще им кажа две неща: Една от причините да пия толкова много и да взимам дроги беше, че бях ужасно гневна към родителите ми и по никакъв начин не исках да им доставя удоволствието да живея добре. Отмъщавах им унищожавайки се. Когато водих този начин на живот аз се мислех, чувствах като жертва. Жертва на обществото, на семейството ми. Това мислене и възприемане на света бях видяла от възрастните, с които израстнах. Когато се чувствах зле си казвах – това шибано общество е виновно, този е сплескан задник, защото не иска да ми помогне и т.н.Чувствах се безпомощна, защото винаги търсех причините на моето нещастие извън мен. Тогава попаднах в групата на един индианец от Аризона. Много говорихме с него за мисленето тип “жертва” Той ми каза, че често бъркаме вината с отговорността. Аз имам лошо възпитание, може би, била съм свидетел на гадни неща като малка – за които не бих могла да бъда отговорна. И си мислех, че ако стана отговорен човек в съзнателната си възраст, това би означавало да поема отговорността и за всичко това, което съм преживяла като малка, Но аз не съм  виновна за детството си и искам да съм отговорна за това как живея сега.”

 Позволявам си да го цитирам(цялото инртервю може да се прочете тук), не защото смятам, че хората в България са алкохолици и наркомани(въпреки, че и там статистиката не е особено красива), а защото виждам прекалено много гняв без посока. Младите хора са гневни, на обществото, на политиците, на миналото и бягат от този гняв по безлюдни плажове, по прохладни гори и заснежени планиини. Там на по бира, ром, един коз или домашна ракия те се чувстват у дома си. Там всички са свои. В никакъв случай не се опитвам да се разгранича от тези хора, напротив. Просто смятам, че трябва да спрем с разрушителното поведение, защото то спря а бъде модерно докато бяхме подрастващи. Трябва да спрем с безцелния гняв и да бъдем последователни в исканията си. Трябва да спрем да мразим и да обвиняваме другите и вместо това да вложим тази енегрия в нещо градивно и положително. Звучи малко като манифест, но е станало неволно.

Благодаря на хората, които излязоха вчера на протеста. Ще съм още по-благодарна тези хора да имат по-дългосрочна памет, да познават историята си и да помнят, защото както казва Димитър Динев влизаме „във възраст, в която човек започва все по-малко да знае и все повече и повече да си спомня”